Дъщерята на Хелмот Шмит разкрива тайни от Лондонското сити. Задава въпроси и търси отговори. Припомня ни някои особености и промени в световната икономика от изминалите години. Разказва как „Порше” се опитва да погълне „Фолксваген”, но става точно обратното. Търси и анализира причините довели до това.
„Почти половината си живот работих в Лондонското сити, а през последните две години все се питах: какво са си мислели банкерите, като са изобретили цялата тази отрова? Знаеха ли какво правят? На никого няма да му хрумне да произвежда боклук само за да го продава скъпо. Защо тогава всички тези прекрасни и иновативни финансови продукти се превърнаха в хартия за рециклиране, защо сме седнали върху огромното смрадливо сметище от високо котиращи се някога ценни книжа?”
ПОГЛЕД КЪМ РЕАЛНАТА ИКОНОМИКА
В началото на 80-те години в реалната икономика започна да се налага англосаксонската пазарна философия. Американският президент Роналд Рейгън (1981–1989) и британският министър-председател Маргарет Тачър (1979–1990) се бяха посветили на „слабата” държава и провеждаха радикална дерегулация и пазарна либерализация. Намаляваха се данъци, гражданинът и свободата му при вземане на решения излязоха на преден план в политическите решения, приватизациите промениха трайно поне британската икономика. Шерхолдер-валю, модерната дума, използвана публично за първи път през 1981 г. от Джек Уелч, тогавашен изпълнителен директор на Дженерал Електрик, бързо се превърна в мантра на новата епоха.
През 90-те години Световният икономически форум и срещите на топмениджърите в Давос се превърнаха в едно от най-интересните места. Роди се „човекът от Давос”. Той имаше много общи неща с топбанкерите, а самите те също обичаха да са в Давос. Всички членуваха в един и същи клуб, развиваха дейност по цялото земно кълбо и съставляваха класата на суперхората, за които думата „скромност” беше чужда на който и да е език. Човекът от Давос носеше високомерието си, закачено на ревера като свой отличителен знак и вярваше, че владее света. Политиците бяха само досадна пречка и най-добре беше да се държат настрана от истинските решения. Който управлява света и произвежда голяма добавена стойност, трябва и да бъде подобаващо възнаграден. Добро съвпадение беше, че заедно с привичките можеше да се наследи и високото заплащане на американските топмениджъри. Познаваха се помежду си, кликата на мениджърите с международно признание беше относително обозрима – та нали често седяха в едни и същи надзорни съвети или комисии. Не всеки обаче печелеше колкото бившият шеф на „Порше” Венделин Видекинг: 77 млн. евро през последната му година, а на раздяла получи още 50 млн. евро обезщетение.
Фокусирането върху курса на акциите на собственото предприятие, причинено от магическите думи шерхолдер-валю, накара доста топмениджъри да останат без дъх, тичайки от сутрин до вечер подир курса си. Освен това в тила им дишаха анализаторите на акции, влияещи се от капиталовия пазар, които очакваха по-добър резултат всяко тримесечие. А евтините пари, отпуснати от емисионните банки толкова великодушно, доведоха и в частния икономически сектор до отклонения и алчност. И тук се играеше твърде на едро.
Във връзка с казаното по-горе добър е примерът с опита на „Порше” да погълне „Фолксваген”. Фирмата прояви интерес към опции върху акции на „Фолксваген”, които „осигуряваха” на „Порше” около една трета от акциите на „Фолксваген”. Отначало беше казано, че „Порше” не смята да купи повече от 50,1 % от „Фолксваген”, но през 2008 г. стана ясно, че „Порше” контролира и други опции – общо 74 %. Тъй като провинция Долна Саксония притежаваше 20 % от „Фолксваген”, изведнъж процентът на свободно търгуваните акции се сви до шест процента от акционерния капитал. Много спекуланти, продали акции на „Фолксваген” в срок, сега трябваше набързо да се запасят и се объркаха. Високо търсене, ниско предлагане – курсът на акцията на „Фолксваген” се изстреля във висините. За един кратък миг „Фолксваген” имаше удоволствието да е най-високо оцененото предприятие в света. С акциите на „Фолксваген” обаче не се спекулираше само на финансовите пазари. Бизнессемейството Меркле също беше направило гешефти с акциите на „Фолксваген” и в началото на 2009 г. главата на семейството Адолф Меркле се самоуби.
Седмици наред курсът на акциите на „Фолксваген” определяше ДАКС индекса. Покачваше ли се той, покачваше се и ДАКС индексът, дори и ако всички останали 29 стойности бяха на минус. И обратното. Критиката на участниците на пазара беше яростна. Те определяха обстоятелствата като типични за някоя бананова република, предупреждаваха, че Германия като финансов център е в опасност.
Още през търговската 2006/2007 г. „Порше” спечели от финансовите си операции почти четири пъти повече отколкото от продажбата на автомобили, защото опциите на „Фолксваген” значително бяха повишили стойността си, тъй като курсът на „Фолксваген” познаваше само една посока – нагоре. Но сметките излязоха погрешни. Високият курс на „Фолксваген” направи за „Порше” безсмислено осчеводяването на акциите, защото беше предвидимо, че курсът, постигнал за момент ниво от 1000 евро за акция, скоро ще спадне до по-реално ниво. За такова ниво анализаторите сочеха 80–100 евро. Разликата „Порше” трябваше да приспадне от костуемата сума. Освен това финансовата криза беше избухнала с пълна сила, на финансовите пазари цареше паника, банките настояваха за повече гаранции, ако изобщо решаваха да отпуснат кредит. Не беше време за лудории.
В края на краищата „Порше” понесе огромни загуби от спекулациите. За търговската 2008/2009 г. загубите възлизаха на 4,4 млрд. евро. А вместо да дава тон на „Фолксваген” сега „Порше” е десетата марка на концерна „Фолксваген”.
ЧАСТНИТЕ ВЛОЖИТЕЛИ
Не винаги за всичко са виновни другите. Самите ние, гражданите, трябва да поемем част от вината. Толкова време сърфирахме в интернет в търсене на най-високите лихви, докато попаднем на исландската банка „Кауптинг” (Kaupthing). Исландските банкови сметки бяха еднакво популярни в Германия и Великобритания. Впоследствие човек винаги е по-мъдър, но Исландия е малка страна с население 300 000 души, а много хора се хвърлиха, без да се запитат защо там се плаща по-висока лихва отколкото на друго място.
Не се задаваха много въпроси и когато ставаше дума за сертификати. Това са свръхсложни и отчасти свръхрискови продукти. Голямата печалба, която може да се осъществи чрез тях, е с цената на голям риск. Със или без консултант, тази трябваше да е логиката и на частния вложител. Консултантът е бил длъжен да каже на клиента, интересуващ се от сертификатите на „Лимън”, че става дума за неосигурени облигации. Но и банките не бяха наясно, никой не очакваше банковия срив на Уолстрийт. Дълго преди фалита на „Лимън” разговарях с един специалист по сертификатите. На въпроса ми как частният вложител да се ориентира сред хилядите сертификати той ми даде еднозначен отговор: „Изобщо не му е нужно, трябва да се посъветва с нас, консултантите”. Точно така постъпиха много хора.
Във Великобритания и САЩ дебнеше капанът с ипотеките. Предоставяне на заем за 120 и повече процента от стойността на обекта? Никакъв проблем. Много хора се възползваха без да задават въпроси, при това след безпрецедентна инфлация на цените на жилищата. Дъщерята на приятели през 2007 г. на всяка цена искаше да си купи миниатюрно жилище близо до Лондон и според тогавашните британски условия имаше добри спестявания – 10 % от стойността на имота. Помоли ни за съвет дали моментът е подходящ. „Не, отвърнахме й, пазарът ще се промени. Ако не сега, то след шест, дванадесет или осемнадесет месеца.” Според нея това не беше възможно, защото през последните петнадесет години цените на жилищата постоянно вървели нагоре, не било реално да паднат. Тя купи жилище и оттогава цената му се понижи с почти 20 %. Това може да се преглътне, ако сега ипотеката не беше значително по-висока от стойността на жилището. Понякога е потискащо да се окажеш прав.
Правенето на дългове беше любим спорт в САЩ и Великобритания. Да се пести беше старомодно. Предоставянето на високи заеми срещу ипотека, кредитните карти и плащането на вноски даваха толкова възможности. Защо тогава да чакаш, щом можеш да имаш всичко (почти) още днес? Доходите, отделяни за спестявания, в домакинствата на САЩ през 2005 и 2006 г. бяха в отрицателния сектор, което ще рече, че средностатистическото домакинство харчеше повече пари отколкото печелеше. Във Великобритания през тези години доходите за спестявани бяха между три и четири процента, но през 2007 г. те достигнаха впечатляващите минус девет процента. Само немците спестяваха цели десет процента от доходите си и продължават да го правят.
ПОЛИТИЦИТЕ
За съжаление политиците рядко имат представа от икономика, да не говорим за финанси. Първото би могло да се очаква, второто вече е прекалено. Незнанието води до това, че политиците се налага да се консултират със специалисти. А кой по-добре може да ги посъветва по финансовите въпроси, ако не самите актьори и жонгльори? Силен конфликт на интереси, който изглежда винаги се решава в интерес на банките. Защо?
Не е чудно, че политиците бяха изненадани от размерите на дериватите и синтетичните активи и че едва в последствие донякъде разбраха какво са измислили банките и как функционира всичко. А неблагоприятното развитие при дериватите беше ясно осезаемо още преди това. Тук трябва да кажа не само заради честта на семейството ми, че още преди години баща ми Хелмут Шмит беше посочил дебнещата опасност и необходимостта от по-добър надзор. Въпреки уважението, на което се радва, изглежда никой не беше обърнал внимание на думите му – черни прогнози на един бивш държавник.
Политиците искат и трябва да увеличават благоденствието на народа, затова не желаят да намаляват приноса на сектора за финансови услуги към БВП и се борят за преимуществата на своите финансови средища. И през 2009 г., когато трябваше да се ограничат рисковите банкови сделки и културата на бонусите, навсякъде по света политиците се погрижиха на първо място за благоденствието на собствената си страна. Лондон, Берлин, Берн, Париж, Вашингтон – всички се бояха да не изгубят умните си банкери, а чрез тях – и техния принос към БВП.
Гибелта, заплашваща преуспелите банкери, е мит, успешно разпространен от банковото лоби. Като че ли е реалистично внезапно всички банкери да си съберат багажа и да се преместят на друго място или да се установят в по-малко регулирани предприятия като хедж фондовете или фондовете за дялов капитал. Говорим за хора с отлични доходи. Те очакват добри (частни) училища за децата си, богата културна програма, език, който да разбират, среда, отворена към света и, разбира се, процъфтяващ финансов център. Ако не искаш да се откажеш от всичко това, не остават толкова много места по света, където да се установиш. Ако правителствата на тези няколко страни, за които става въпрос тук, си сътрудничеха, химерата за летящите търговци от финансовия бранш щеше да се стопи.
Из „Пазар без морал”
Книгата може да поръчате тук!
Коментари (0)
Вашият коментар