Косовската битка раздели Балканите на Източни и Западни

Ние и гърците не пращаме войска на 15 юни 1389 г.

Днес е денят на битката в Косово поле.

На 15 юни 1389 г. там обединена християнска армия среща османския нашественик. Ние и гърците не пращаме войска. В жестокото сражение кръстът е повален от полумесеца. Поражението разделя балканските народи на източни и западни.

В предисторията на драмата са заплетени лични сметки и държавнически грешки. За византийския престол се борят Йоан Кантакузин и Йоан V Палеолог. Кантакузин търси подкрепата на емира Орхан I, а сръбският крал Стефан Душан и нашият цар Иван Александър дават рамо на Палеолог.

“Има сведения, че този български цар в по-късен период е използвал османците във войните си с Византия”, пише Вера Мутафчиева.

Историческото

престъпление

на Иван Александър

е разпокъсването на българските земи. Търновското царство дава на Иван Шишман, Видинското харизва на Иван Срацимир. Деспот Добротица управлява Добруджанския край, чието име носи днес.

Шишман е син на владетеля от втория му брак с покръстената еврейка Сара. Срацимир е от първия с влашката принцеса Теодора. Като първороден, той не може да се примири, че му е отказан Търновград.

През 1365 г. във Видинско нахлува унгарският крал Лайош I Велики. Пленява Срацимир и присъединява земите му към Маджарско. Покатоличени са 200 000 българи.

Следващата година Шишман сключва съюз с турците, за да изгони унгарците. Опитът се проваля. През 1372 г. той става васал на султан Мурад I. За да скрепи договора, праща в харема му сестра си Кера Тамара.

Османлиите

дърпат напред

Те използват междуособиците с ориенталска хитрост. През 1383 г. превземат Сяр, през 1385 г. влизат в Средец, следват Пирот, Ниш и Солун.

През 1387 г. босненският крал Твърдко и сръбско-моравският княз Лазар дават отпор на чалмите. Битката е при Плочник, югозападно от Ниш.

Нашият Шишман обещава подкрепа, но не праща войска. Участва местно българско опълчение, с помощта на което турците са разбити. Сега на ход са пак агаряните. Али паша разорява Северна България, а Мурад готви мъст на Запад. Падишахът тръгва на поход през ранната пролет на 1389 г. Не знае къде ще спре, съдбата му отрежда Косово поле.

То е пресъхнало езеро с хълмист терен. В южния край е средновековният български град Липлян, в северния е сръбският Звечан. Там е Моравското сръбско княжество на Лазар Хребелянович.

В полето

е организиран

мощен военен съюз

Основните сили са на княз Лазар и крал Твърдко. Към тях са войскарите на феодалите Влък Бранкович и Иван Палижне. Сърби, босненци, хървати, албанци, власи и чехи са строени в редиците. Както при Плочник има и българско опълчение.

Няма я обаче подкрепата на Иван Шишман. Йоан Палеолог също се обявява за неутрален. Изтокът отказва да даде рамо на Запада, започва разединението!

Призори двете армии настръхват една срещу друга. Първи се хвърлят в сражението християните и почти веднага Мурад пада убит. Според легендата е пронизан от болярина Милош Обилич. В Българската анонимна хроника от XV век четем:

“Тогава прочее един от воините на име Милош, бидейки много храбър, прониза нечестивия Аморат, изхвърли с копието си всичките му вътрешности и неговата всескверна душа.”

Командването

поема Баязид I

Светкавицата

Той е син на Мурад, прочут е с решителните си действия. Съумява да спре настъплението на съюзниците, които заплашват с обкръжение паникьосаните османци. Светкавицата командва контранастъпление и на свой ред обърква християните. Те се огъват и отстъпват. Лазар Хребелянович е пленен и посечен.

“Турците - документира българската хроника - убиха сръбския княз Лазар в лето 6897 (1389), месец юни. Баязид завзе царството на своя баща Аморат, покори под властта си и сръбската земя, принуди ги да му дават дан, да му пращат войска и да ходят с него, а деспота Стефан постави да владее бащиния си престол над сърбите…”

Става дума за Стефан Лазаревич, син на княза, който скланя глава като султански васал. По заповед на Баязид по-късно Иван Шишман е обезглавен, а Иван Срацимир е удушен.

Проф. Петър

Мутафчиев

тълкува заслугата

на балканските народи в съпротивата срещу османското нашествие. В “Книга за българите” той отделя нашия от другите народи и пише:

“Всички останали, чиито земи лежаха върху пътищата на турското завоевание, му оказаха дълга и ожесточена съпротива. Тя не спаси държавите им, но в нея те паднаха достойно и с чест, както пада всеки народ, който скъпи своята независимост и заради нея е готов да жертвува всичко. Сърбите паднаха, след като завещаха на историята си името Косово; власите оставиха след себе си имената Ровине и Раковица; маджарите - Никопол, Белград и Мохач.”

“Дори и албанците - продължава професорът - създадоха епопеята на Скендер бега - Георги Кастриот. Всички тия имена ще греят винаги в миналото на ония народи, за да сочат на поколенията им на какво са били способни техните деди, когато е трябвало да бранят родината си; в тия имена лежи нравствен капитал, който никога не може да бъде изчерпан, и завети, каквито не се забравят.”

Бележитият историк

задава неудобен

въпрос:

“Знаем ли ние как и при какви обстоятелства бе изигран последният акт от трагедията на нашето племе?”

Печалният отговор е, че последният акт от трагедията е изигран с разпокъсване на българските земи. С няколко феодали, които мислят само как да опазят мизерното си господство. Затова нито при Чирмен, нито на Косово има наши войски. Има опълченски дружини, които мият срама от челото на отечественото достойнство!