Джена печели първа награда c есе срещу родителските амбиции

Пратила го тайно от тях на конкурса, изляла емоцията от стреса “Предстои ти 7-и клас”

Джена Пискулийска, която взе тази година първа награда за есе в конкурса “Бодлите на таралежите” на фондация “Братя Мормареви” за текста си “Какво се е променило през последната година във взаимоотношенията ми с моите родители, или как ми писна от разговорите за седми клас”, вече е осмокласничка. Започва да го пише в края на 6-и клас и го завършва в началото на седми. “Идеята ми беше да покажа безсмислието на тези тестове, които могат с няколко точки да решат цялото ти бъдеще. Имах нужда да излея емоцията си от целия този стрес”, казва Джена. Обича да пише, това ѝ е по-приятно от ученето, както личи и от есето (виж по-долу).

Обича и да чете - току-що е дочела “Крадецът на книги” от Маркъс Зюсак, а през лятото отново е прелистила любимия си Шекспир. Но сега ще се съсредоточи върху уроците.

Праща есето тайно от родителите си и дори от именитата си баба - журналистката Юлия Пискулийска. Приятно се изненадала на наградата, а после разбира, че цялото 5-членно жури от известни писатели единодушно я класира на първо място. По-голямата ѝ сестра Юлия също е участвала в този конкурс преди години, но стига до второ място. "Ха, кой сега е номер 1", шегува се Джени.

Есето на Джена е доста немилостиво, дори саркастично към родителите ѝ. “Е, не се зарадваха много, когато го прочетоха и се разпознаха, но не мисля, че ще се променят,

не мисля, че

си взеха поука

Разбирам, че правят това - да са строги и взискателни към мен, защото ме обичат. Вероятно и аз някой ден ще бъда такава със своите деца, знам, че е за добро, но понякога просто не мога да ги дишам!”, откровена е Джена. Когато се скарат, тя се цупи, но признава, че никога не е в нейна полза. “Но те се цупят повече”, критикува ги дъщерята. Все пак се опитва повече да разбира родителите си, ако не ги подлуди с любимата си корейска музика.

“Имам цели за бъдещето. Знам, че трябва да уча повече, за да направя нещо смислено в живота си, а то няма да стане смислено, ако по цял ден се рея и слушам музика”, казва талантливата тийнейджърка. Може да се похвали с добър брой приятели, но малко истински.

 Ето и есето на Джена Пискулийска

Казват ми Пубертет,

сякаш това ми е името

Какво се е променило през последната година във взаимоотношенията ми с моите родители, или как ми писна от разговорите за седми клас?*

Понякога промените в отношенията между хората се случват за две минути, друг път за две или двайсет години. При мен промените последната година бяха особено драстични. Аз смятам, че родителите ми са виновни, те настояват, че вината е в мен - била съм си легнала като тяхното мило, очарователно дете и съм се събудила на следващата сутрин друг човек. Разбира се - ужасен. Казват ми Пубертет, сякаш това ми е името.

Когато бях малка,

бях много по-близка

с татко, отколкото

с мама

Дори първата ми дума е била “тата” и мама, разбира се, още е обидена. Майка ми беше ужасно строга и може би затова не бях така близка с нея. Тя не ми даваше да ям вредни храни, да пия, както тя ги нарича “купешки” сокове. Е, аз си пиех и направих алергия точно от сок - толкова бях зле, че искаха да ме покажат по телевизията. Това, че се оказа права, обаче е само случайност. Така си мисля и просто пия сок тайно.

Майка ми

продължава

да бъде строга,

така че не знам защо сега съм по-близка с нея. Много обича да се караме - имам чувството, че става сутрин и трескаво започва да търси за какво да ме насоли. Винаги намира.

Баща ми обаче просто ме влудява, така невъобразимо ме дразни, че не искам да стоя в една стая с него. А го обожавах. Може би не го понасям заради ужасното му хапещо и жилещо чувство за хумор, може би е заради бушуващите ми хормони. Не знам. Може би е и заради двете.

Последната година се карам с майка ми още повече. Тя непрекъснато ме обвинява, че не уча достатъчно, че нямам никакви амбиции. Като чуя “Предстои ти седми клас” и ми излиза пъпка на челото с размерите на жълто паве. Всяка реч завършва с

традиционната

заплаха, че ще

ровя по кофите

Толкова често го чувам, че почва да ми се струва добра перпектива - безгрижен живот, кашон и найлон, любимите ми книги.

Вкъщи много обичаме книгите, те са нашите бижута. Родителите ми ме научиха да чета преди училище, а сега, с този седми клас, който ми е заседнал като буца в гърлото, не ми остава време за четене. Е, това вече трудно го преживявам.

Непрекъснато ме сравняват със сестра ми - колко е умна, амбициозна, упорита, трудолюбива. Да ти свършат синонимите направо, толкова е положителна. Дори и да не казват нищо, пак го виждам, в очите им се чете - тя учи не знам къде си, ще стигне не знам къде си, ама ще е далече. Когато им кажа, че ми е писнало да ме сравняват, те, разбира се, отричат. Никога, ама никога не ни били сравнявали.

Остаряват и не

виждат добре, явно

Последните две години са особено тежки за мен, защото сестра ми, генийчето, завърши “едно най-доброто училище” и я приеха в чужбина с пълна стипендия. Как да я настигнеш - гордост за майка и татко. Та тя замина и енергията на майка ми се концентрира изцяло върху мен. Ужас! Признавам, че не давам сто процента от себе си в ученето, признавам си, че предпочитам да чета по цял ден, вместо да зубря “какво- годе, що-годе, кой-годе” и подобни сигурно важни неща. Важни, ама не за мен.

Та така - сестра ми се отърва от затвора. Учи си и обикаля света, беше в почти всички континенти, за които учихме в училище. А географията не беше любимият ѝ предмет. И като разказва, се чудя дали това са същите страни, които учим в училище. Защото в учебника има крайните точки на континентите, реките, полезните изкопаеми и броя на населението. Страхувам се да не се раждат и умират много хора, защото точно съм научила броя на населението и не ми се учи наново.

Вчера сестра ми се обади да каже, че ще си прави татуировка. Майка ми полудя, нищо, че татуировката щяла да бъде с костенурка и слон - такива са сватбените пръстени на мама и татко. Ама този път май съм съгласна с майка ми.

Татуировките са

глупаво нещо

Цялото ми семейство много се промени през последната година. Минахме през огромни изпитания и не разбирам родителите ми откъде имат енергията да се занимават с глупости като кандидатстването след седми клас. Осъзнавам, че им създавам много проблеми.

Признавам си,

че ме мързи

Добре де, не понякога. Всъщност - доста често. Но все пак си мисля, че се старая. Те просто не го виждат. Не разбират, че имам нужда от въздух - между математиката, пигмеите, политическата карта на Азия, тичинките на семейство Лютикови, синекдохи, епифори и прешленести червеи.

Защото седми клас дойде и въздухът съвсем свърши.

Просто мечтая за изпитите вече - да се свършва.

За да мога да започна да уча за матурите в дванайсети клас.

*Това е оригиналното

заглавие на есето,

другото е на редакцията

За конкурса “Бодлите

на таралежите”

И тази година фондация “Братя Мормареви” не наруши традицията си да дава награди на най-добрите пера сред българските ученици. За 2018-а лауреат на първа награда в категория “Есе” стана 13-годишната Джена Пискулийска от София за критичния си текст “Какво се е променило през последната година във взаимоотношенията ми с моите родители”. Тя пък номинира преподавателката си Аглика Дамаскова, която също получи приз. Втора награда спечели Деница Русева от Варна за “Най-великият дар”.

В категорията “Разказ” първа награда грабна Аделина Христова от София за “Червена”. По нейна препоръка фондацията награди преподавателката ѝ Лилия Гюлеметова. Втора награда взе Теодора Георгиева от Силистра за разказа си “Спомен за липа”.

Наградите бяха връчени от председателя на фондацията - социолога Кънчо Стойчев. Той изтъкна, че хиляди ученици вече са участвали в конкурса и над 70 награди са били раздадени за изминалите години.

Журито в състав Бойко Василев, Захари Карабашлиев, Иво Сиромахов, Димитър Томов и Бойко Ламбовски отбеляза нарастващия интерес на младите българи към моралните аспекти на съвремието и задълбочения психологизъм, но се и възмути от зейващата пропаст между знаещите и незнаещите, между грамотните и неграмотните в България.