Защо на писателската станция във Варна няма адамов плаж

Защото много легенди щели да бъдат развенчани

Наскоро Съюзът на българските писатели навърши 105 години. СБП е творческо сдружение, създадено през 1913 г., начело с Иван Андрейчин. Иван Вазов е избран за почетен председател.

През годините в СБП членуват всички по-известни и не толкова известни творци на словото. А председатели са му били Елин Пелин, Екатерина Каравелова, Тодор Влайков, Трифон Кунев, Христо Радевски, Георги Караславов, Димитър Димов, Георги Джагаров, Любомир Левчев и др.

С поета Борислав Геронтиев ще ви разкажем няколко весели и знаменателни истории от живота на СБП. Ще започнем с две случки, герой на които е моят събеседник.

Пенчо Ковачев: Геронтиев е студент по българска филология в СУ, където младият асистент Стефан Брезински го къса на някакъв изпит. Геронтиев отива с приятеля си Кирил Гончев, който трябва да помоли Брезински да го “пусне” на изпита. Гончев се качва в кабинета на асистента, Борислав остава да го чака в двора. След малко Брезински се провиква от прозореца на кабинета си: “Геронтиев, не Кирил Гончев, Кирил Вихрогончев да дойде, пак няма да ти се реши проблемът...”

На мене проф. Брезински, лека му пръст, ми преподаваше журналистическа стилистика. А вие как все пак изкарахте този изпит?

Борислав Геронтиев: Брезински не ме беше скъсал на изпит, а не ми даваше подпис, защото не съм посещавал неговите упражнения. Без подписа му не мога да заверя семестъра и ми пропада учебната година. Това не беше частен случай, а типичен. Освен че обирахме славата на литературните четения в 65-а аудитория, ние, тогавашните поети, се славехме и с отсъствията си от лекции и упражнения. Брезински искал да ми натрие носа за назидание на другите. Но както често се случва, вместо ние да станем прилежни студенти,

той започна да идва

на нашите запои

П. К.: Геронтиев бърза за събрание на СБП. На площад “Славейков” среща колегата си Ангел Тодоров и го пита няма ли да дойде на събранието. “Аз ходя на събрание само ако съм поканен в президиума и ако след събранието има банкет”, отговаря старият поет. Кажете още нещо за този емблематичен български стихотворец.

Б. Г.: За бай Ангел Тодоров само се знаеше, че е поет, но не знам дали някой беше прочел поне едно негово стихотворение от начало до край.

Опитах веднъж и не повторих. Все едно ходиш бос по едро натрошен чакъл. Неговата стихия бяха софрите. А по негово време софрите не се раздигаха, беше едно безкрайно оригване. Пролетарските поети като бай Ангел се хранеха добре по време на соца, защото били гладували при капитализма. Имаше и такива, които не помнеха капиталистическото минало, но преяждаха, защото сега им е паднало.

На една софра в резиденция “Бояна” един, няма да му казвам името, се натъпкал с лозови сарми и през нощта се наложило да викат Бърза помощ и да го карат в “Пирогов”. Недялко Йорданов написа едно класическо стихотворение как се местим от кревата на преврата и от преврата на кревата. Недялко няма да ми се разсърди, ако добавя от себе си, че докато тичаме от кревата до преврата и от преврата до кревата, изчезна софрата.

Честит и блажен, бай Ангел умря навреме сит, та преситен. Лишени от софрата след 1989 г., много от братята писатели потънаха в мизерия, някои умряха от глад в буквалния смисъл на думата.

П. К.: 6 ноември 1989 г. В “тихия кът” на ресторанта на СБП Георги Джагаров е с част от обичайната си компания - Виктор Пасков, Христо Калчев, Димитър Паунов и Васил Сотиров. Отнякъде здраво почерпен пристига Янко Станоев и се свлича на стола. Джагаров вика сервитьорката и гневен пита кой е дал пиене на Станоев. “Не знам - отговаря жената, - той така си дойде...”

Джагаров се обръща към Христо Калчев: “Ти приятел ли си на Янко?”. Калчев става прав: “Да, приятел съм му”. “Защо тогава не му извикаш такси?” След малко Васил Сотиров пита Джагаров: “Георги, ти приятел ли си на Тодор Живков?” Джагаров мълчи. Сотиров обаче не мълчи, а пак пита: “Георги, ти приятел ли си на Тодор Живков?”. “Не само съм му приятел, но и го уважавам”, отговаря Георги Джагаров.

“Тогава защо не му

извикаш такси?”

Ден след като на пленума в “Бояна” Живков е свален от власт, почти същата компания пак разпива в “тихия кът”. Сотиров казва: “Георги, таксито за Живков дойде...”

Г-н Геронтиев, знам, че вие също често сте били в компанията на Джагаров. Как ще коментирате този случай?

Б. Г.: И обезвластен, Джагаров посещаваше редовно писателското кафене, сядаше там, където и преди сядаше, около него пак се събираха шумни компании. Пак той беше център на вниманието, на разговорите и споровете. Е, по-често го нападаха, коряха го, опитваха се да го уязвяват. Ако някой прекалеше с нападките, Джагаров кипваше: “Докато бях в голямата власт, всяка вечер след 6 часа идвах в кафенето, всяка вечер край мене сядаха кои ли не и какви ли не... Никой тогава не питаше за Белене и Ловеч, за лагерите, затворите, престъпленията на властта... Сега се навъдиха тълпи от храбреци и разобличители. Питат, разпитват, разследват, критикуват, ругаят, вдигат лозунги, произнасят анатеми... Къде бяха тогава?”.

Джагаров запази и доброто си чувство към Тодор Живков. Най обичаше да разказва как е спорел с него. Не посягаше на Живковия ореол. Клеймеше и осъждаше Живковото обкръжение, но Живков си оставаше над всичко въпреки някои черти в характера му.

П. К.: Литературният критик проф. Пенчо Данчев е в кабинета на Тодор Живков и му разказва как Георги Джагаров заявил в партийното бюро на СБП, че Веселин Андреев е най-големият подлец в българската литература. Живков заявява, че така не може да се говори. И добавя: “Аз наскоро имах такъв разговор с Джагаров, че

той на излизане

сбърка вратата...”

Възможно ли е това?

Б. Г.: Възможно е. Докато Джагаров още беше на власт, Тончо Жечев му беше заместник в Комисията за духовните ценности. Една вечер Джагаров ни покани в дома си. Бяхме само тримата. Черпихме се с вино, замезвахме с луканка от сърна, отстреляна от Джагаров в дружинката на Ловец 1.

Когато после тръгнахме по пустите софийски улици, Тончо ми рече: “Забеляза ли колко пъти Джагаров гордо каза Ловец №1 и нито веднъж не спомена името на Живков?”.

Докато бил на служба в Държавния съвет, Тончо наблюдавал как всеки петъчен следобед Джагаров става неспокоен, разсеян, раздразнителен, нервен. По това време обикновено пристигала поканата на Ловец 1 за лов в събота и неделя. Ако не дойдела покана, Джагаров толкова се притеснявал, че ризата залепвала на гърба му от пот.

П. К.: На писателската станция във Варна обсъждат да се открие ли адамов плаж, след като има евин. Надделява мнението, че това не е препоръчително, защото много легенди щели да бъдат развенчани.” Кои щяха да са развенчаните легенди?

Б. Г.: На тогавашния писателски плаж един виц беше актуален всяко лято. Седят си двама писатели, съзерцават безкрайната морска шир и единият казва на другия: “Братко, дай да влезем навътре в морето, да си кажем две думи като хората!” Влизат в морето, плуват, плуват и като стигат на безопасно разстояние, единият рекъл на другия двете апокрифни думи: “Фашизъм, братко!...” И заплували обратно към брега.

П. К.: Йордан Радичков участва в обсъждане на въпроса за културното общуване между народите. След края на обсъждането пред 4-5-има човека разказва следния виц: “Магарето видяло конете на селската мера, изтичало при тях и казало: “Готово!”. “Какво готово?”. “Това, за което сме се събрали...” Конете му казали, че са се събрали, за да се надбягват. “Ех, мама му стара! А аз мислех, че ще си ги мерим.”

Б. Г.: Чувал съм Радичков и по друг повод да се произнася за магарето. Преди някакво заседание в писателския съюз по запалянковски разпалено се обсъждаше срамното ни представяне на световното първенство по футбол в Мексико.

Намеси се и Радичков и внесе смисленост дори в запалянковщината: “Нашата работа е все едно да бягаш на конни състезания с магаре. Магарето - храни го, зоби го, пои го, то си е магаре и кон не може да стане.”

П. К.: Цветан Пешев издава първа книга и подарява голяма част от тиража на приятели. Всички му казват, че книгата е много хубава. “Абе ти щеше да разбереш колко е хубава, ако беше стигнал до 17-а стр.”- отвръщал Пешев. А на 17-а страница

във всяка подарена

книга той слага

по 2 лева

Всички го хвалят, но никой не казва, че е намерил 2 лв.

Б. Г.: Цветан Пешев беше талантлив детски писател и невероятен зевзек. Например, тръгва привечер по бул “Руски”, цепи през тълпата от разхождащи се граждани и понеже е едър и забележим, поздравява наляво и надясно съвсем непознати хора. Хвалеше се, че всички, абсолютно всички моментално отговарят на поздравите му.

Един ден решава да иде на някакъв голям международен футболен мач на националния отбор. Няма билет, а за да стигне до стадиона, трябва да мине през няколко милиционерски кордона. Взема епиграмиста Тодор Климентов. Поставени един друг - Цецо е едър като Крали Марко, Тошко е дребен като епиграмките, които съчиняваше. Инструктира го само да върви на няколко крачки след него, без да си отваря устата. Стигат до първия милиционерски кордон и преди да са му поискали билета, Цветан сочи високомерно Тошко и казва авторитетно: “Той е с мене!”. Така минават през всички кордони и се настаняват на централната трибуна на стадион “Васил Левски”. Видял съм много видни българи, които си проправят път през живота по тертипа на Цветан Пешев.

П. К.: На 30 октомври 1989 г. в Изпълнителното бюро на СБП обсъждат работата на Комисията по спрените ръкописи. Председателят на комисията докладва, че спрени ръкопоси няма. Следват разгорещени разисквания и спорове.

Георги Мишев казва: “Спрени ръкописи у нас няма, защото българският писател е като амбулантен търговец: каквото напише, изнася го на пазара...” Имаше ли все пак “скрити текстове в писателските чекмеджета”?

Б. Г.: Дама на средна възраст влиза в книжарницата и пита продавачката: “Имате ли книгата “Мъжът над петдесетте”? Книжарката се усмихнала любезно и рекла: “Госпожо, тази книга я търсете на щанда за научна фантастика!” Ако някой те попита това, което ти ме питаш, упъти го към щанда за митове и легенди.

П. К.: Александър Миланов и Васил Сотиров искат да влязат в писателското кафене на “Ангел Кънчев” 5. И двамата са поети и преводачи, но не са членове на СБП.

Както и трябва да се очаква, портиерът застава твърдо пред двамата: “Пропуски?”. “Братче, остави ме - кротко му казва Миланов, - животът ми е низ от пропуски...” Защо беше толкова строг достъпът до писателския ресторант?

Б. Г.: В ресторанта можеше да се влезе, ако имаш приятели сред писателите. Вежди Рашидов, Георги Трифонов, Захари Каменов, Ценко Минкин бяха редовни клиенти.

Вежди си водеше

и гаджетата

По обяд ресторантът работеше като писателски стол и тогава не можеше да се промъкне човек, който не е член на писателския съюз. Някои се натискаха да влязат в него, за да обядват в писателския стол. Членът на СБП може да обядва сам, може с жена си, може и с цялата челяд. Особено писателите, които дълго са чакали да ги огрее и тях щастието, не пропускаха всеки обяд да се появяват с половинките си, хванали го под ръка, и да обядват в писателския стол.

Обядват бавно, наслаждават се на вкусната и питателна храна и мляскайки, общуват със себеподобни. Някой по-галантен и любвеобилен писател може с мазна уста да млясне по спаружената буза благоверната на свой брат по перо.

За един мъченик на словото разказваха, че когато най-сетне го приели в писателския съюз, първата му работа била да обядва с жена си в писателския стол и после да казва на всеки срещнат: “Хубаво готвят в нашия стол!” Почувствал се човекът напълно реализиран като български писател.

П. К.: Прием в “Бояна”, на който Евтим Евтимов отива не със съпругата си, а с друга жена. И Живков казва на хората около него: “Абе, всички сте дошли със съпругите си,

само Евтим е с

любовницата си

Какво да го правим, да го наказваме ли?” И сам си отговаря: “Няма, няма! Ще му завиждаме и ще искаме да сме на неговото място, ха ха ха...”

Б. Г.: Не веднъж съм слушал това “ха ха ха” направо от устата на Тодор Живков. Бяхме се сприятелили с Георгий Кавтарадзе - млад грузински театрален режисьор и актьор. Работеше няколко месеца като гост-режисьор в Благоевградския театър.

Гоги говореше с възторг за два български феномена - домашната ракия и стогодишната “бабка Кирилка”, както я наричаше той. На един прием в резиденция “Бояна” за млади творци от България и Съветския съюз, порядъчно пийнал, Гоги взе да напира да си говори с Тодор Живков. Разбута навалицата, израви се пред него с чаша в ръка, зачервил гребена, и се представи.

Живков му вика: “Аха, от Грузия, сигурно некой тост ша дигнеш. Вие, грузинците, сте факири на тостовете. Ние, българите, знаем само едно “Ха, наздраве!” Гоги обаче не иска да вдига грузински тост, ами иска да разкаже за неговата “бабка Кирилка”.