Ветеранът обаче загина от задушаване при пожар в рудник “Бориева”
През пролетта на 1984 г. минният спасител от Мадан Илия Щинков беше на 51 г., близо 30 от които с подземен трудов стаж. През 1959-а станал старши спасител, от 1962-а - началник на Централната минна спасителна станция към Стопанския минно-обогатителен комбинат “Горубсо”.
Тогава той ми показа десетки писма, адресирани до него - град Мадан, ул. “Георги Димитров” 56, ап. 23. После разбрах, че това бил един от ведомствените блокове в миньорското градче, където живеели спасителите.
Писмата си приличаха по това, че преливаха от благодарност. Записал съм някои: “Здравей, другарю началник, искам да ти се похваля, че вече почнах да излизам и когато има слънце, винаги съм на двора. Подобрявам се, но благодарение на теб!”
Подписът е нечетлив, а пликът с адреса на подателя отдавна е изгубен. Но автор на писмото може да бъде всеки от десетките миньори, останали под земята с единствената надежда, че мъжете от спасителната команда на Щинков ще го открият час по-скоро.
Един от тях е Павел Димитров. През април 1964-а, когато става трагедията, той е на 23 г., женен, с деца. В началото се знаело само, че на 500 метра в планинските недра вечната нощ е прорязана от неочаквана тревога: рудник “Димов дол”, хоризонт 590, срутване. Един човек останал под пластовете, млад мъж. И трябвало да действат - възможно най-бързо и възможно най-внимателно.
Било ясно: затрупаният е на 14 м от комина, до него може да стигне само един, и то пълзешком. Всяко излишно движение ще отприщи рудния поток върху пострадалия и спасителя.
На осмия час ще
разберат - жив е
Павката, но кракът
му е заклещен
сред подпорните греди, а тях не можеш мръдна без никакво срутване. Кой ще рискува живота си в тази теснотия? Десет сантиметра вляво, десет вдясно и 500 метра нагоре. И Павката - умоляващ, очакващ, впил ръце в допълзелия до него Илия Щинков: “Какво ще стане сега?!”
Какво - горе са решили: за да не рискуват повече, ще ампутират заклещения крак. Тук, сред подпорите, на светлината на карбидката. Какво се бавят повече, ново срутване ли чакат? И лекарят е дошъл: “Ще живееш момче, ще живееш, само че никога вече няма да слизаш в мината, няма да играеш с децата на гоненица. Какво да се прави, сам виждаш. Горе са решили, премислили са.
Не, не е тази последната дума на спасителя, почакай, докторе, почакай! Не сме опитали още всичко. Тази проклета греда все пак може да се среже - макар и с джобно ножче и малко трионче.
Вярно, 18 см е дебела, подпорите наоколо застрашително пукат, лежешком ще реже Щинков. Не е за вярване, успява след 36 часа от началото на тревогата. За да върне при семейството му Павел здрав и читав.
“Не обичаш ли
човека, няма да
рискуваш”,
казваше тогава Илия. Наистина, силни думи, но малцина знаят, че и спасителите имат клетва, която е в сила и днес.
“Задължавам се при авария в рудниците да спасявам и оказвам необходимата помощ на пострадалите хора, без да щадя сили и дори живота си”, гласят нейните думи. Клетвата е морална, дадена пред собствената им съвест, клетва на мъже. Защото кой може да те обвини, че там, на стотици метри под земята, далеч от чужди погледи, не си сторил всичко, кой ще ти е свидетел, земята всичко ще покрие.
Илия не познаваше човек от групата си, който би престъпил тази си клетва. Не я престъпили и на 20 септември 1970 г., един от най-тежките му дни като минен спасител.
Тревогата започнала към 18 ч. Известното било кратко и неясно: масово пропадане в рудник “Крушев дол”, блок 11, хоризонт 650, втори участък. Съдбата на тримата затрупани била неизвестна. Едни твърдели, че са се измъкнали, други клатели глави: я каква грамада е, няма спасение. Пък и четвърти ден, откакто са заработили спасителите, къртица да е, няма да издържи, какво остава за хора.
Защо поне се трепят мъжете, стига са копали, всичко е ясно. Тогава ги държала клетвата.
Чак на четвъртия ден
дочули слаби
почуквания
под краката си. Своеобразен морз на живота, който им подсказал: там са миньорите, очакват ги, надяват се, борят се.
Но как да ги измъкнат? Ако взривят тунел, рискуват пропадане, възможно е отровният газ да задуши хората. Подобни ребуси са решавали неведнъж, в този случай се наложило да сковат дървена рамка 2 на 2 метра и да задълбаят в камъка, ограничен от рамката. Така рамка след рамка, като в кладенец, докато Георги Коритаров, Емил Исмаилов и Али Хасанов попадат в мъжката прегръдка на спасителите си. След 102 часа непрекъсната упорита борба.
Тогава - през 1984 г., дори се опитахме с Илия Щинков да си представим как той един ден скоро ще се пенсионира - подземният труд е първа категория и хората излизат млади в пенсия, как ще намери своя заместник и как дори ще опише сам историите си. И се шегувахме - летците имат летателни часове във въздуха, миньорите - подземни часове в рудника. Пресмяташе своите - над 30 години, нямаше грешка.
Преди година разбрах случайно, че минният спасител така и не дочакал спокойни старини. Загинал при пожар в рудник “Бориева” на “Горубсо” на 8 март през 1990 г.
Пенсионирал се, дал и банкет на колегите си, както му е редът, но по молба на главния инженер Георги Пехливанов продължил да работи като началник на спасителната станция. Човек с неговия опит не бивало да си тръгне току-така.
“Илия никога не се правеше на голям началник.
В деня, когато
загина, изобщо
не беше
задължен да
слиза в рудника,
това беше наша работа. Но той не можеше да си представи, че другите ще гасят пожара, а той ще чака спокойно горе новините”, каза неговият колега Димитър Стоянов, по онова време началник на дежурната смяна спасители.
Той е и човекът, видял последен жив Илия Щинков. Днес живее в Пловдив, след като се пенсионирал на 1 май 1997 г.
Фаталният 8 март на 1990 г. започнал спокойно. С помпите си спасителите от “Горубсо” дори били излезли да мият улиците на Мадан, за да го подготвят за празника на жените. Сигналът за пожара в “Бориева”, на около 400 м под земята, дошъл преди обяд. Екипът спасители бил на мястото към 11 часа. За късмет, успели да изведат безопасно хората. Миньорите заварявали нещо под земята, искра подпалила варел с машинно масло, а подпорните греди в рудника са от дърво, почнали да димят.
И вместо да пусне вентилацията така, че да изсмуква навън дима, някой сгрешил и го обърнал обратно към галериите. Не се виждало нищо, а спасителите трябвало да загасят пожара в подземния рудник.
“Пуснахме маркучите с вода под земята, но се разбра, че трябва да излезем навън. Ние, спасителите, бяхме с апарати с кислород на гърба си, за да можем да дишаме. Всеки миньор има свой апарат по време на работа, нарича се окси, но с него се диша до час. Нашият въздух стига за 4 часа”, разказва още Димитър Стоянов.
В рудника под земята спрял и токът, нямало как да се движи подемникът. Спасителите трябвало да се катерят нагоре по стъпалата на шахтата.
“Илия бе до мен, помогнах му с последни усилия да качи 3-4 стъпала. Но се виждаше, че няма сили, беше уморен. Каза ми да отида горе и да му пусна подемника. В него не можеше да влезе заради пушека, но се надяваше да се закрепи върху покрива му и така да излезе - правили сме това много пъти.
Рече, че малко ще си почине. Когато стигнах горе, се разбра, че подемникът няма как да се задвижи. Тогава поисках да ме пуснат в шахтата с макара, за да издърпам Илия, но ми казаха, че това не е моя работа. Щели да я свършат спасителите от новата смяна, а мен ме пратиха в болницата заради обгазяването. Колегите го извадили към 16 ч, вече мъртъв. Беше на 57 г.”, завършва разказа си Димитър.
Той е убеден, че
смъртта на Щинков
била мъчителна
Кислородът му привършвал. За да пести, той ту спирал, ту пускал притока на въздух към устата си, но апаратът се изчерпал, преди да дойде помощта.
Днешните колеги от спасителната станция на вече приватизираната фирма “Горубсо” не познават Илия Щинков, но са запазили в архива на станцията негови снимки. Чували са, че по времето на Илия станцията им имала възможно най-модерната техника. Сегашният автопарк е още по-съвременен, но някои неща са си от неговото време. Например спасителната апаратура за дишане. Или пък клетвата на спасителите - тя и до днес стои върху плакат на официалния вход на станцията, както е била изписана навремето.
Спасителите от Мадан, бившите му колеги и тези, които не го познават лично, са убедени, че паметта за Илия Щинков не трябва да умира. Спасителят и стореното от него заслужават признание. Защо не и това - градската управа в Мадан да кръсти на негово име една от улиците в миньорското градче, питат се те. Никога не е късно за последното благодаря, което Илия Щинков така и не дочака.
Коментари (0)
Вашият коментар