Прощаваме се с Панчо Панчев - Дядо Пънч, на 16.10

Поклонението е в Ритуалната зала на Софийските централни гробища

Поколения български граждани израснаха със стиховете и гатанките, с театралните пиеси, с филмите, радио и телевизионните предавания, с публицистиката на Панчо Панчев. Те ни завладяваха с неговото неподражаемо чувство за хумор, с дълбоката му житейска мъдрост и безкрайна доброта.

За малки и големи той беше Дядо Пънч. Под неговото перо са излезли десетки книжки за деца, над 50 пиеси, които са поставяни на различни сцени в България и в чужбина, много сценарии за радиопиеси и телевизионни предавания. Неговата "Приказка за калпаците" е най-играната българска пиеса в чужбина.

Оригиналното му чувство за хумор ще остане живо завинаги чрез книгите му с епиграми и фейлетони, чрез неговите смешно-тъжни басни, както и чрез създадените по негови сценарии анимационни филми. Творбите му са преведени на десетки чужди езици, а и самият той бе добър преводач на стихове и приказки от руски.

Дядо Пънч обичаше много децата. Той обикаляше училища и детски градини, за да чете своите кратки весели и забавни, но много поучителни стихчета. Искаше да съхрани в децата надеждата и вярата в доброто, търсещия дух. И децата също го обичаха. Обичаха го и техните майки и бащи, баби и дядовци, заради неговите ясни граждански позиции, които защитаваше ярко и категорично с цялата мекота и нежност, която сам излъчваше.

Панчо Панчев напусна този свят, но със сигурност ще остане в спомените на неговите съвременници. Поколение след поколение ще повтарят неговите рими и ще търсят отговорите на неговите гатанки.

Прощаването с Панчо Панчев е на 16.10.2019 г., сряда, от 14,30 ч в Ритуалната зала на Софийските централни гробища.

Предлагаме ви едно последно много искрено интервю.

Панчо Панчев: Отживелица съм! Като Дон Кихот

Писателят Панчо Панчев е разглезен от съдбата. Как ли пък не - първата му съпруга е любимата племенница на Тодор Живков.

Синеокият "скорпион" е от тия шила, дето не стоят в торба. Домошар, без е вещоман. Пленен от архитектурата, сам чертае мезонета си с чердаци. Най-ценното вътре са книгите, с които работи. Другите раздава. Създал е клуб с ограничен достъп - клубът на бившите му жени. Като се съберат да го одумват, все нищят защо ли и трите деца са му одрали кожата. Заговори ли, прехвърчат насмешливи искрици. Отвори ли се приказка за деца, става сериозен. Защото обича не само своите.

- Г-н Панчев, моля, усмихнете се за снимката...

- Защо? Усмивката сега е ненужна и нежелана. Но какво да се прави, тя е като сърбежа, идва подсъзнателно...

- Не съм съгласна. Още повече, че ви прилича. Но да бъдем сериозни. Разкажете ми приказка - ама да започва с "Нямало едно време".

- О, това ще е песимистична приказка за възрастни. Ще я разберат хората от моето поколение. Човек неволно прави сравнение с младостта си - когато нямаше болки в дясното коляно, нямаше празни места там, където би трябвало да има зъби. Нямаше такъв бандитизъм. Нямаше ровене в кофите за боклук и черни мисли за съдбата на България или казано по-просто - за съдбата на децата ни.

- Как ще започне една приказка за деца?

- Не е важно как ще започне, а как ще завърши. За да се почувства детето щастливо, със задоволено чувство за справедливост. Дори и да е малко измамено, че нещата от приказките може някога да се случат в живота...

- Защо пък да не се случат? Колко принцове и принцеси има вече около нас.

- Иска ми се всички деца да се чувстват така, а не само богатите, които могат да си купят всички модели кукли Барбита, че и атрибутите за тях.

- Една кукленска спалня струва колкото истинска, допреди няколко години...

- Не ми се джафка с тия работи.

- Защо се потопихте в творчество за деца?

- Много навреме избягах в този илюзорен свят, в който няма място за конфликти на хора с идейни пристрастия. Престъпление е децата да знаят родителите им сини ли са или червени. Нека си останат при детските герои...

- Кои герои? Днешните хлапета знаят биографиите на Батман, на Човека Паяк, на Дебила Томи...

- Нека. Но да знаят и кой е Ян Бибиян, Крали Марко, Капитан Петко, Хитър Петър. Преди няколко години дойде при мен Гошо Пирински и ме пита дали имам нещо за Хитър Петър. Дъщеря му Анчето, тогава второкласничка, не знаела кой е. Като се разтърсих, видях, че почти няма какво да му дам. Тогава драматизирах няколко истории с този народен хитрец.

- Защо не, вие сте драматизирали и "Червената шапчица"...

- Забелязах, че в старите истории има много жестокост. Хензел и Гретел са изоставени в гората на милостта на горските животни. Вълкът яде баби наред. Великаните закусват де с когото срещнат... Времето е било такова. Главите са се търкаляли по паважа. Искаше ми се до децата да стигнат по-очовечени и деликатни версии. Но с днешна дата се питам защо? Дойде време, когато пак се търкалят глави по улиците, а някои току може да изпадне от тв екрана и да се търкулне до пантофките на малкия зрител. Те, старите приказки, пак станаха действителност.

- Обичате да измисляте гатанки. Имате ли гатанка без отговор?

- За съжаление, имам. Тя е в няколко степени. Ще живеят ли човешки децата ни? Ще я има ли държавата България? Ще я има ли планетата Земя? Човекът е толкова несъвършен. Успя да компрометира комунистическия идеал! Така, залисан в някакви цели, често обявявани за благородни, може да затрие и цялата земя.

- Вярвахте ли в комунистическия идеал?

- Вярвах, разбира се. Дори когато стана ясно, че всичко това в ръцете на човека е непостижимо, невъзможно и утопично. Взех да се шегувам, че ще основа еднолична фракция "социалисти-утописти". Въпреки че знам колко е невъзможно, пак ми се иска повечето, ако не всички хора, да живеят човешки.

- Какво ви разсмива?

- Чувам предимно тъпи вицове. Вероятно за време като нашето е измислен черният хумор. За да не си загубим съвсем чувството за хумор.

- Разкажете някой.

- В главата ми няма място за памет. Не мога да преразкажа нито един анекдот. Виж, пълна е с измишльотини. В този "жанр" са и моите книги.

- Какви хитрости има в торбата на дядо Пънч? Всъщност защо сте се нарекъл с това чудновато име?

- Направих го в памет на Владимир Башев. Той ми викаше Пънч - от прозвището на английския театрален палячо. А като взех да пиша за деца, реших че името ми е скучно - Иван Иванов, Васил Василев, Панчо Панчев... Усетих, че съм улучил десетката чак когато 8-годишната ми внучка заяви, че се казвала... Яна Пънч. Колкото до хитростите, никакви ги нямам. Изглежда торбата ми е пробита. Всеки опит да обърна работата в своя полза ми се стоварва на главата. Издавах сп. "Славейче" като върша работа за 13 души на обществени начала. Добре, че се намират добри хора да подадат ръка...

- Това не е Донкихотщина?

- Абсолютно. - Че той не е ли отживелица? Значи и аз съм отживелица. Какво да правя като Рицарят на печалния образ е любимият ми герой. Една от големите ми илюзии е, че ще дойде време хората пак да вярват, че Дон Кихот е жив.

- Искате ли да поправите някой?

- Яне Сандански. Дядо ми е от Прилеп. От него знам една мисъл на Войводата: "Човек е роден, за да се бори. Робът - за свобода, свободният - за съвършенство". С риск да обезпокоя паметта на големия революционер, ще ми се да коригирам този девиз. Вместо думата "бори", която за мен е малко овехтяла, бих казал "да се стреми, да мечтае". След толкова години цивилизация, човекът продължава да се бори от една страна с атентатори, от друга - с насилствено омиротворяване с бомбени удари.