Стоянка Мутафова е с най-дългата театрална кариера. Киното не я долюбва, няма главни роли

Най-добре се разбира с режисьорите Методи Андонов и Нейчо Попов, нейният съпруг

Кажем ли Стоянка Мутафова, разбираме Сатирата. Кажем ли Сатирата, разбираме Стоянка Мутафова. Тя е първата дама на българския смях.

Родена е на 2 февруари 1922 г. в София. Баща й Константин Мутафов е писател и драматург.

Завършва класическа филология в СУ “Св. Кл. Охридски” и след това държавната театрална школа към Народния театър (1945-1947.

През 1947-1949 г. учи в театралния отдел на Академията за изкуства в Прага, където живее с първия си съпруг - чешкия режисьор Роберт Роснер. Играе и в театър “Алхамбра” в столицата Прага.

След завръщането си в България е приета в трупата на Народния театър, където е до 1956 г.

Тя е сред групата актьори, командировани от Народния, за да създадат нов театър - Сатиричния. Това става през 1957 г. Мутафова играе на сцената му до 1991 г. След това гастролира там в няколко постановки.

Участва още

в първата

постановка -

“Баня”

на Маяковски

По-известните й роли през годините са в пиесите: “12-те стола”, “Михал Мишкоед”, “Ревизор”, “Тартюф”, “Смъртта на Тарелкин”, “Големанов”, “Януари”, “Игра на котки”, “Г-жа министершата”, “Кошници”, “Вчерашни целувки”, “Квартет” и др.

В киното дебютира през 1956 г. с епизодична роля в “Точка първа”. Тя е първата българска актриса, снимала се гола - в “Привързаният балон” (1967). Играе още в “Бялата стая”, “Специалист по всичко”, “Кит”, “Бягство в Ропотамо”, “Топло” и др. (Виж повече на 16-а стр.)

Стоянка Мутафова е първата заслужила артистка от състава на Сатиричния театър (1963). Народна артистка става през 1977 г.

Изключителна популярност й носи творческият тандем с Георги Парцалев. С естрадно-хумористични програми и скечове двамата обикалят сцените на цялата страна.

Носител на ордени: “НРБ ІІ втора степен”, “Кирил и Методий І първа степен” (два пъти).

Носител е и на награда на Съюза на артистите в България за цялостно творчество - 1999 г.

“Стояна е най-шантавата жена, която познавам. Дарбата, проклетията и енергията й нямат свършване!”, казваше за нея нейният колега, приятел и съсед Георги Калоянчев.

През 2007 г., по повод 50-годишнината от създаването на Държавния сатиричен театър “Алеко Константинов” “24 часа” и БНТ издадоха 4 диска със заглавие “Голям смях с...”

В тях представихме най-доброто от творчеството на четиримата живи тогава първосъздатели: Георги Калоянчев, Стоянка Мутафова, Татяна Лолова и Никола Анастасов. От тях днес е жива само Лолова.

Предлагаме ви час от

импровизирания

монолог на

Стоянка

Мутафова,

изговорен по време на снимките:

- Най-интересно ми беше да работя с режисьора Методи Андонов. Двамата си пасвахме по характер - и двамата бяхме много проклети.

Карахме се много. Дори той се страхуваше, че ако не се скараме... Ние сме стигали до битка с него, бихме се даже. Един ден, мисля, че “Михал Мишкоед” репетирахме, той дойде и вика: “Стояно, ма, ама ние не сме се били още! Нищо няма да излезе от тая пиеса!” Абе, викам, чакай, ще дойде време и да се бием! Чакай! И то дойде това време.

Исках да отидем в Националната галерия и да видим тези пендари на тогавашното време точно какви са, как да ги подредя, аз играех кокона Мария. “Стига с твоите подробности вече!”, развика се Методи. Така ли?! Че като го подбрах, та се бихме и двамата. Викам, видя ли? Ще стане пиесата сега... И тя стана!

Методи не правеше пиеса без мене. Е, почти... Например не ми харесваше ролята в “Мачово бърдо” на Мирон Иванов. Ама никак! Роля, която беше съвсем далече от мене. Викам, виж какво, Мето, няма да стане. Той много ми се разсърди. И тая пиеса не стана. А беше хубава. Не знам защо не стана. Сигурно защото не бях аз там?!

С Мето Андонов

работехме

най-добре,

защото той просто беше обратното на Боян Дановски. Боян беше така... схоластик малко. В началото, може би беше прав човекът, защото искаше да не се развързваме така... като разпуснати кучета.

Защото ние като отидохме в Сатирата... лично аз се чувствах като отвързана от синджир след Народния театър. Бях горда, че са ме взели. От целия клас единствена, а две бяхме в Народния.

Но така или иначе лека скука изпитвах при репетициите. Имах нужда от повече разчупване, което пък малко попресилвах в Сатирата. Ние това търсихме. Нови идеи на театъра да намерим.

Методи ни караше да импровизираме. Хубавите импровизации веднага ги хващаше. Веднага! Всъщност силата на Методи на сцената беше именно това - той имаше нюх да надуши кой какво може, как може, кой най-много го може. С тях работеше - с най-добрите.

Веднъж Гриша Островски искаше да ме вземе в една пиеса. “Ааа, няма да те дам на Гришата!” Мето имаше характер, който на мене ми допадаше, защото и аз съм урсуз. Двамата се разбирахме. Много пъти сме имали сами разговори за много неща. Той гледаше с любопитство към света, въобще към всичко.

С Нейчо Попов

беше другояче

Той по-късно се вмъкна, влезе в тая режисура и това всъщност му отне живота на него. А беше добър артист. Много добър. Прекрасен. Но не го влечеше много актьорството. Не знам защо.

Втурна се в тая режисура. Започна с “Големанов”. Там пък битката беше при мене - за баба Гицка, защото не исках да я играя. Не понеже беше баба, ами защото в Народния театър ролята я игра Пенка Василева, която направи вълшебна, великолепна роля, за която взе Димитровска награда. Казвам на Нейчо, че Пенка е още пред очите ми и звучи в ушите ми и ме е страх да не я повторя.

“Не, ще играеш!”, инати се Нейчо. Аз викам - ще играя министершата, а той беше дал ролята на Таня Лолова. Нейчо настоява: “Ти ще я направиш друга баба Гицка, различна. Тя е градска баба, а те я правят селянка - не са прави, защото сега всички се гражданеят, нали?” Даде ми напътствия, много верни, аз го послушах и наистина моята баба Гицка се хареса.

След това Нейчо направи “Женитба”. Смятам, че постановката беше интересна, защото действието се развиваше на един пазар. По същото време в Москва също се играеше “Женитба”, но нашата беше по-добра. Аз там играх Фьокла. Много си харесах тази роля - Фьокла Ивановна.

Мина “Женитба” и Нейчо започна да прави “Римска баня”, която се оказа последната му пиеса. Авторът й Станислав Стратиев още нямаше много вяра в себе си.

Всеки ден Нейчо го канеше да обядваме. Станко навел глава над чинията: “Нейчо, аз съм фейлетонист. Кой ще ми повярва?” “Вярвай на мене, бе! Вярвай, като ти казвам! Пишеш много хубава пиеса...” Защото той постоянно следеше какво прави драматургът. Станко непрекъснато му носеше написаното.

И тогава започна груба борба срещу пиесата. Започнаха едно внушение, че тая пиеса няма да се приеме. Защото, нали знаете, че тогава ако една пиеса има благословията на Тодор Живков, тя върви и минава за хубава. Ако няма тая благословия - пази Боже! И тук предсказанието беше, че с пиесата нищо няма да стане.

На художествения съвет някой се беше изказал за постановката: тревожно скучно. А Нейчо вече беше изкарал инфаркт и се връщаше вкъщи блед. Все му виках: “Нейчо, остави тая работа. Остави я! Те ще те закопаят. Аз ги виждам.”

Има едни гробокопачи, които се бяха втурнали да го закопаят в тая “Римска баня”. Обаче той беше инат. Инатлъкът го изпрати на онзи свят рано-рано. “Не, аз ще се боря докрай, защото вярвам в това, което правя!”. И това беше така.

Пиесата беше смела за времето си. Но гробокопачите казват, че е скучна. И Нейчо поиска 300 души от Университета. Не от ВИТИЗ. От научните професии - математици, физици, съвсем от друг профил хора. Дойдоха, разбиха театъра!

На премиерата беше страшна буря. И аз тогава още разбрах, че Нейчо ще си отиде. Така тежко го изживя той всичко това!...

Отплеснах се малко, ама той все пак беше мъж, когото аз много обичах и не мога да не се спирам на него. А за мои роли...

Много роли изиграх през живота си, най-много в Сатиричния, разбира се. И като ме попитат коя ти е любимата роля, аз не мога да се спра на такава. Мене малко ме хваща яд, че еталонът е баба Гицка. Тя беше хубава роля, ама не е това.

Аз изиграх Анна Андреевна в “Ревизор”, изиграх Майката, главната роля в “Светото семейство”, тази прекрасна унгарска пиеса. Унгарците пишат великолепни пиеси. Изиграх с Невена Коканова “Игра на котки”. Наистина много силна роля. Изиграх Дорина в “Тартюф”, играх... абе какво ли не играх!

А в “Смъртта на Тарелкин” наистина ми беше силна ролята. Като четях пиесата, ролята нищо особено не ми говореше. Но аз усетих веднага какво трябва да се направи и наистина стана чудна роля.

Когато гостувахме с “Тарелкин” в Москва и Ленинград, за мене писаха най-много. Бяха цели страници от вестниците.

Тогава и Методи Андонов дойде при мене и ми каза: “Стояно, ти побра цялата руска душевност на дланта на времето! За Царска Русия говоря...” Аз наистина окрупних тази роля и много се гордея с това.

Тогава нямаше награди за поддържащи роли. Сега има, но... нейсе. Тя не мина метър, дума да не става - и до ден-днешен се говори за тази ми роля, защото беше крупна роля, истинска, вътрешна. А беше от две действия само. Това няма никакво значение.

Искама да разкажа една смешка от “Смъртта на Тарелкин”.

Невена Коканова, моята най-добра приятелка в Сатиричния театър, независимо от голямата разлика в годините ни, беше голям чешит. Ама много голям чешит! Хората не знаят това. И аз държа това да се знае. Искам да кажа, че тя носеше много хубаво чувство за хумор. А пък самоирония, колкото искаш!

И една вечер играем тази пиеса, аз влизам при Калоянчев, който беше Тарелкин, та идвам да му кажа, че той има две деца и е длъжен да ги храни и т. н. И казвам: “Искаш ли да видиш децата? Айде деца, елате!” Имаше две дечица, които излизаха на сцената облечени в руски дрешки.

Но този път на сцената излязоха Невена и Пушкин. Пушкин или Пушо викахме на актьора Димитър Георгиев. Той беше епизодик, но добър артист. Много, много добър артист в нашия театър. Винаги е правил прекрасни роли, изпипани.

За ролята си аз затъмнявах моите зъби и тука отпред слагах само два големи. И Невена си ги беше сложила двата зъба, и забрадката също и кафтана, всичко, всичко.

И като се озъби насреща! А Пушо като се опули с тия негови очи! Те бяха като две стъклени топчета, едно време лимонадените шишета имаха такива топчета.

На сцената беше и Гришата Вачков като човек от полицията, който водеше разпитите... Боже господи! Гледаме и дума не можем да кажем...

Помня, че се хвърлих

върху Калоянчев

И му викам, за да скрия смеха си: “Видя ли какви деца имаш?!” Ама Калоянчев не можа да се сдържи.

Съборихме се двамата на земята и уж се караме, но всъщност се тръшкаме от смях. Уж че се вълнуваме. Ами Гришата, горкият?! Той се обърна кръгом и се хили с гръб към публиката. Всички се видяха в чудо, засмалко не падна завесата!

Но пък беше много хубаво! Тези неща ни даваха импулс по-нататък да играем. Да играем, да играем...

Невена беше много... много чувство за хумор имаше. Тя не го изтъкваше това нещо, но аз няма да го забравя. И го правеше най-много заради мене. Ние много се разбирахме с нея. Много страдам за нея още! Не мога да я забравя.

Та много роли изиграх, какво ли не изиграх! Централни роли. Една след друга се зареждаха, зареждаха, зареждаха...

Та трябва да ви кажа, че и сега аз играя много. В момента играя... какво играя? (Смее се.) Играя в “Квартет". Ние сме 4-ма души - Калоянчев, Емилия Радева, аз и Митко Манчев. Ето това е в чест на 50-годишнината от основаването на нашия театър, която пък съвпадна с моите 85 години.

Как се открих с Парцалев?

Първо си се открихме в театъра. Той беше в ансамбъла на Трудовата повинност заедно с Енчо Багаров. А Енчо Багаров пък беше в този ансамбъл по една случайност. Преди това беше говорител в радио “София”. И една вечер вместо новия химн пуска стария - “Шуми Марица, окървавена...”

Мале, страшен удар! Цяла София, цяла България говореше за гафа на Енчо Багаров. Уволниха го, разбира се, от радиото и той тогава направи този ансамбъл в Трудова повинност - за да играе някъде, да прави нещо. Ако беше останал жив, този човек щеше много да израсне. Беше много културен, много интелигентен артист.

И те двамата с Парцалев дойдоха от Трудовата повинност. Избраха ги като сатирици. Защото нали ние бяхме сатирична група.

Още като дойде Парцалев, веднага ми направи впечатление. Най-много ми направи впечатление... просто се зачудих. Викам, бе какъв смешен артист е тоя с тези големи тъжни очи?! Той имаше много тъжни очи. И носеше много тъга в себе си. Беше тъжен човек. Но след това разбрах, че е голям артист, защото беше и смешен, и тъжен.

Няма да забравя никога неговия финал на пиесата “Играта Джин”, с Иванка Димитрова я играха в Театър 199. Тогава ние с Младен Киселов заедно гледахме тази пиеса. Той завърши с един драматичен монолог, който разплака всички ни и ние с Младен гледахме като хипнотизирани. И Младен вика: “Стояно, ма, това е цяла академия!” Викам, да, Младене, да! Да видите, че ние не сме еднопланови. Защото, нали, като ни възприемат като комедийни актьори, и айде за цял живот!

Аз много не съм търчала драми да играя и трагедии, но съм била и такива роли. Просто на ръба. То е най-хубаво - да играеш роля на ръба. Както ми беше Така, както беше смешна, така беше и трагична. От едното веднага отиваш в другото. Това е по-сложно, защото така е и в живота...