Легендата на борбата Александър Томов: Тъжно е, че състезатели с потенциал се отказват

- Г-н Томов, борбата се оказа спорт №1 в "Левски". Как се получава това?
- С много труд, с много желание. Пред всички ни - състезатели, треньори, ръководство, има големи цели, знаем какво трябва да постигнем и как да си гоним нещата. Всеки е наясно какво трябва да прави и сме непреклонни въпреки трудностите. За съжаление за разлика от момичетата ни момчетата искат изведнъж всичко да вземат. Но пътят нагоре е дълъг и труден, в това се опитваме най-вече да ги убеждаваме и да ги въоръжаваме с търпение и постоянство.
Същевременно не ни стигат средствата, за да организираме всичко на високо ниво. Борим се да посрещаме ежедневните нужди не само на състезателите ни, но и на всички в клуба, а това е трудно. При нас, а и в другите спортни клубове нещата са малко като в някакъв кръг. Когато постигнеш успехи, имаш и финансиране. Това е добре, но за да постигнеш успехите, трябват пари. Трябва финансиране във всеки състезател да може той да се подготвя спокойно, да не мисли за други, ежедневни и битови нужди, да не се налага да работи някъде, така че да може да се издържа. Това отнема от времето за подготовка и желаните високи резултати не идват. Без пари не става нищо. От години се мъчим, и не само ние, не само борбата, а и другите спортове, да преодолеем кризата. А тя се проточи твърде дълги години.
- В "Левски" как успявате да се справите?
- Трудно е! Търсим финансиране и от други места, не само от това, което ни дава държавата. Оттук-оттам се намира кой да ни помогне. Много сме благодарни, и не само ние, борбата, на председателя на дружество "Левски" Бранимира Цветанова. Нейният живот е спортът, тя разбира нещата и се старае по всякакъв начин да помага, организационно, за поддръжката на материалната база, с каквото може.
- Много ваши колеги се оплакват, че държавата не помага достатъчно, парите не стигат. Има ли и други начини, по които спортното министерство и управляващите като цяло да помагат?
- Говоря за нас, а сигурно и при другите клубове е така, но ни отпускат средствата на два транша през годината. С тях не е възможно да се издържа клубът. Истината е, че имаме много хора, развиваме и мъжката, и женската борба, класическия и свободния стил, а за това са нужни пари. Без тях е много трудно, дори невъзможно да постигнем големите цели, които си поставяме. Всеки спортист работи упорито именно за да се окичи с медали, да вдига титли. Затова и има състезатели, които имат потенциал, но бягат от спорта. "Левски" е име, изградено в годините, но е трудно да се поддържа. Имаше времена, когато можехме да устройваме състезателите си, да им даваме жилища, да взимат заплати от МВР. Тогава нещата стояха по съвсем различен начин. Сега в спортното министерство трябва да разберат, че едно е федерация, съвсем друго е клуб и финансирането е по-различно. Как да помагаме ние на спортистите си, които изпитват трудности от битово естество. Не мога да кажа, че това, което ни дава държавата, е необходимото. За голям спорт трябват много средства, това е истината. Наложително е да имаме поне 30-40 състезатели, така че да има конкуренция, а ние имаме едва трима-четирима. Та те и в тренировките не могат да си помагат.
- Преди вече доста години се правеха лагери и преборвания и с чужди отбори, да се "свери часовникът". Тази практика вече в миналото ли е?
- Вече не се прави по обясними причини. В името на истината винаги съм бил резервиран към тази практика. По-добре е да имаш по няколко собствени състезатели във всяка категория и конкуренцията да е помежду им. Защото, когато отидеш в чужбина или от там дойдат спортисти, те ти научават техниката, какъв стил имаш, научават ти възможностите. Когато после отидеш на състезание, си им познат, разкрили са ти силните оръжия и слабите страни.
- Достатъчна ли е в днешно време подготовката и на националните отбори, някога лагерите бяха много чести?
- Имаме в България около 130-140 клуба по борба. Не всички могат да произвеждат национални състезатели, но е важно да се събира често представителният ни отбор. Така ще има повече конкуренция и ще се вдигне нивото. Тогава няма да има нужда от съвместни лагери с чужденци. В далечната 1971 г., когато бяха моите начални години, направихме лагер с отбора на тогавашния СССР. При преборванията ги надвихме и те повече не пожелаха да се подготвят с нас (смее се).
- Трудно ли се задържат младите в залата? Какво очакват от спорта, от борбата по-конкретно?
- Младите очакват бързи успехи. Ако на две-три състезания останат без медали, нататък идват на тренировка колкото да се раздвижат, да отбият номера. А успехите идват след много работа, за което днешните деца нямат търпение. Връщаме се и на финансирането - идва възраст, когато вече е нужно младите да си изкарват парите. Ние не можем да им дадем това, от което имат нужда. Затова търсят препитание другаде и приключват с борбата, със спорта въобще.
- В олимпийска година сме, какви са очакванията ви за Токио?
- При нас най-големите очаквания са към Тайбе Юсеин, но има още две-три момичета, които могат да направят нещо, евентуално и за медал. При мъжете е по-трудно да говорим за високи цели. Като цяло спортът ни не е на нивото, каквото трябва да е, предвид на успехите от миналото. Дано за всички подготовката мине на високо ниво, да са здрави и мотивирани. С малко късмет ще имаме успехи, но късметът отива при подготвените.