Мичмана научил Петър Василев да мрази и двата отбора, когато е зад микрофона

Петела навърши 60 години, от тях половината е в БНТ и коментира

“Какъв обрат, уважаеми зрители… И нека сега някой да ми каже, че футболът не е най-великата игра!”

Тази реплика от месеци насам звучи като част от реклама по много телевизии, особено спортни. Гласът, а и образът е на един от най-популярните телевизионни коментатори - Петър Василев, който не толкова отдавна навърши 60 години. Само с няколко месеца е по-малък от Българската национална телевизия, където прекарва почти цялата си кариера.

Едва ли има друг спортен глас, особено по БНТ и особено свързан с футбола, който толкова много да се асоциира с Николай Колев-Мичмана. Затова не е учудващо, че легендарният глас лансира младото си протеже за свой наследник, малко преди да излезе в пенсия в началото на 90-те години.

“Беше през есента на 1991 г. Спомням си, защото Мичмана се пенсионира през февруари 1992 г.”, разказва Петела. И продължава: “Тогава се заговори за обновяване, за нови лица. И на една летучка, вече на излизане, прав, така, на вратата, и казва: “Ей, замислете се какво ще оставите след вас.” А вътре бяха Васко Манченко, Сашо Диков, Вера Маринова - абе, светила на журналистиката. “Защото аз

в лицето на Петър

Василев оставям

футболния микрофон

в сигурни ръце

А вие вашите микрофони на кого ще ги оставите?”

Това като го чух - една тишина, гробна направо, крила ми поникнаха. Помня Снежа Стоева ми казва: “Пепка, Пепка, припкай до магазина отсреща, тук ще трябва да има черпене…”

Тия думи няма да ги забравя. Много е важно да попаднеш на добри хора, които искат да те научат. Е, и ти трябва да имаш качества, желание, готовност да се лишиш от много неща.”

А тези неща Петър Василев ги е имал в изобилие през цялата си кариера, че даже и преди това. От малък - пети-шести клас, мечтата му е да коментира футболни мачове по радиото. С един приятел ходят на стадион “Локомотив”, сядат настрани, за да не им се смеят хората и пред касетофон, който баща му - железничар, е донесъл от Швеция. Разиграват култовото предаване “Спорт и музика” - приятелят му е водещият от студиото, а Петър все едно се включва от стадиона. “Бях Митко Чуков, Тихомир Бенчев или който щеш от тия великани от радиото, които после ми станаха приятели”, припомня си той.

Не пропуска мач на “Локомотив”, особено в гимназията. Тогава се учеше и в събота, така че се знае, че след втория час да не го търсят. Майка му и баща му не го пускат единствено във Варна и Бургас, защото е много далече. Иначе пътува безплатно, защото баща му е железничар. Всъщност Петела е трето поколение, защото завършва ПЖИ, живее в железничарска махала, всички около него - “Локо”, “Локо”. “Като видиш Начко, неговото поколение… Наскоро си говорихме на пазара и се сетих, че

аз съм активен

свидетел на три

велики поколения

от “червено-черните”

Първо, това на Котков, после на Начко и след това на Бойчо Величков. И всички бяха 70-80 процента от школата на “Локомотив”. И сега като се сетя, тръпки ме побиват. Как да не си фен, как да не си верен. А сега запалянковците не си познават играчите”, признава той.

И като доказателство започва да изрежда: “Стоянов, Севдин, Колев, Караколев, Палев, Томов, Райнов, Паргов, братя Петрови, Емил Кючуков - не се и замислих да ти изредя състава на “Марек” от 1978 г., когато взеха купата на Съветската армия. Биха ЦСКА 1:0 във финала - Севдин за 30-ата годишнина на ЦСКА от 30 метра в 30-ата минута. Така мога да кажа и съставите на “Пирин” (Благоевград), на “Миньор” (Перник) от онова време.”

После в хандбалния отбор на “Локо” (Сф), където тренира, като си правят футболни мачлета, колегите го карат да каментира. “Давай, без това не е мач”, казват, за да го нахъсат. Така започва всичко.

Но преди да стигне до телевизията, минава през вестник, който е най-големият и престижен тогава - “Работническо дело”. Тъкмо е завършил ВИФ (сега НСА), специалност “Хандбал”, а тогава има една телевизия, едно радио. В “Работническо дело” се отваря практикантска бройка и така започва.

“Тогава зам.-шеф на спортния отдел беше Борислав Константинов. Дърпа ме и ме пита: “Момче, ще ставаш ли спортен журналист?”. “Така мисля, другарю Константинов”, казвам му, така се говореше тогава. Той ме придърпа, гушна ме така с една ръка и каза: “Първо, оттук нататък за теб съм Борка, както ти си Петела за мен. Второ, което обаче за нас е първо, нито за миг да не се нервираш от

широко

разпространената

полуграмотност,

която ще срещаш

всеки ден

в занаята.” Това му бяха думите и това ми е мото, което го нося със себе си оттогава и до днес”, разказва бъдещият коментатор.

С Мичмана съдбата го среща една Нова година на улица “Персенк” в София. Легендарният коментатор идва от клуба на СБЖ, където празнувал с жена си, към два часа, а Пепи е у свой много добър приятел, който живее врата срещу врата с Мичмана.

“Някъде от 3 до 7 часа само за футбол сме говорили. Няма да го забравя, милия. Спря се на вратата и каза: “Василев... не - всъщност Петел си ми каза, ти си единственият, който си е позволил да говори четири часа без прекъсване в мое присъствие. При това интересно. Благодаря ти, синко”, спомня си Пепи.

След това, като разбира, че младежът е тръгнал по журналистическия път, през 1989 г. Колев му се обажда и му казва: “Ще те взема.” Звъни и на Ганчо Гатев в “Работническо дело" и му казва: "Ще останеш без Петела.” Ганчо му отвръща: “Скъпо струва, ама ще се разберем.” И така се започва. Конкурс в телевизията - 86 човека за две места. Петела е първи, втори е Йордан Върбицалиев-Додо, известен в автомобилните среди.

Прякорът му е от дете. “Дядо ми е Петър, аз съм кръстен на него. И като малък ми викаха Петьо, оттам - Петле, Петле, защото бях буен, пъргав такъв... Ама после Петьо Петленцето порасна и стана Петела. Просто така го продължиха и приятели, и роднини, та оттам дойде прякорът”, откровеничи Василев.

Година преди да постъпи в БНТ, Мичмана започва да го придърпва, защото имат липса на хора. Прави два-три репортажа, а когато на един мач в Пловдив Николай Галов го няма, го молят той да отиде и да коментира. Даже не си и спомня “Тракия” (тогава така се казваше “Ботев”) с кой играе. Така че на практика в БНТ идва като журналистически готов кадър, а не като хванат от улицата, както примерно

отива в

“Работническо дело”

- от хандбалното

игрище направо

в редакцията

Тогава му е шокиращо през първите две седмици, докато в телевизията си беше напълно нормално. С всичките уговорки, че от пишещ журналист става телевизионен. Много по-различни са нещата.

Странно е, че макар зрителите да го знаят главно като телевизионен коментатор - “Парк де Пренс”, САЩ ’94, световни, европейски, Шампионски лиги, най-ярките му спомени са от други спортове.

“Най-готиният ми коментар, който и сега, като го слушам, се кефя сам на себе си, е от един полуфинал на европейско първенство по бокс в руския град Перм през 2002 г.. Сашко Владимиров от Плевен играе с Жером Тома, световния шампион. Тогава се боксираха в четири рунда по две минути. След втория Сашо губи с 13 точки разлика, ако Жером му направи в началото на третия 15, прекратяват мача. Станаха 14, аха да станат 15 в една размяна, но станаха 13. И оттам за три минути Сашо направи най-великия обрат, който съм виждал, и го победи с 35 на 32 ли, 33 ли, точният резултат не е толкова важен. Руският коментатор до мен и неговият гост анализатор се хванаха за главите, станаха и започнаха да ме прегръщат. Това в Перм, насред Сибир, горе на коментаторското място. а този някой си анализатор беше Виктор Рибаков, два пъти олимпийски медалист, няколко пъти европейски шампион, боксираше с нашия Цачо Андрейковски. Това ми е най-големият кеф в кариерата…”

Във футбола №1 му е гостуването на националния отбор на Уелс след световното в САЩ с великия гол на Трифон Иванов. А пък най-забавният му коментар е от времето, когато имаше едни мачове между звездите в българския футбол и тези, които играеха в чужбина. В началото на 90-те години някъде. Тогава влиза с камера и микрофон в съблекалнята и на двата отбора, всичко е на майтап. Стоичков му казва нещо, той отива в другата съблекалня и

казва на Сираков:

“Наско, Ицо точи

бутоните!”

Той му отговаря: “Аз не мога да ги точа.” Сваля си обувките и показва - бутоните му са гумени. Та цялото предаване се получава такова - с влизане в съдийската стая, с въпрос колко ще струва победата, с отговора на Ичко Лозев - “Чиста съвест”… Става страхотен репортаж, който също много го кефи.

Отразявал е 15 олимпиади, като брои и последната в Пьонгчанг, макар да не е там, но три спорта коментира от студиото. На терен са му 13. Световните и европейските му първенства по футбол са повече от 10.

Най-емоционалното му състезание обаче пак не е футболно.

“Най съм се кефил като спортен резултат на олимпийските игри в Атланта през 1996 г., където България направи трима финалисти в бокса. Даниел Петров шампион, Серафим Тодоров и Тончо Тончев загубиха нещастно боевете за златото. Айде, Серафим падна класически, ама Тончо? При 3:3 дадоха на алжиреца титлата със съдийско решение. Та там ми е било най-ведро и благо на душата. А американското лято няма как да се забрави, на тема футбол е несравнимо”, разказва той.

По особено свой, петървасилевски начин обяснява защо повече емоции е получавал не от футбола, а от други спортове.

“Ще ти го кажа така. В бокса и след това в моторите срещнах хората. Истинските спортни хора.

Които те гледат

в очите, които са

предани, които няма

да те подведат,

няма зад гърба да ти направят нещо. Чисти хора. Затова там са ми душата и сърцето. Футболът си е футбол. Цар футбол. С всички кусури, които този спорт носи. Той също ми е голяма слабост, просто там нещата са по-различни. Както много ми е дал и хандбалът, но жалко, че този спорт в момента в България е някъде в миманса”, откровеничи Петела.

Но това, което за него е важно днес да се знае, е, че едно време в спорта са били едно общо. “Когато играех хандбал в “Локомотив”, се познавах с всички футболисти - с Киро Метков, с Павката Дочев, със Стойчо Стоев. Тренирахме заедно дори. Имам даже един куриозен случай - ние, хандбалистите, ги бихме на футбол. Е, имаше обстоятелства - сняг, ние излязохме с едни гумени бутонки, бяхме си ги купили от Чехия специално за кросовете през зимата, а те излязоха по гуменки. Те се пързалят, ние стабилни на терена… Една година търсеха реванш после - имам предвид младоците, говоря за 1982-1983 г. Не им дадохме обаче, така че и до днес тази победа си я броим. Живееше се в клуба - футболисти, хандбалистки, баскетболисти, борци, боксьори, жени, мъже… Сега всеки клуб си е сам за себе си, затворен някак си”, леко натъжен признава Пепи.

Не крие, че е правил много гафове. Но за него всичко започва от една велика сентенция на Мичмана: “Петел, не можеш да се харесаш на всички. Ако сведеш критиките до някакъв минимум, е добре. Но не можеш да се харесаш на всички, защото българинът сяда да гледа на една-две ракии, които в хода на мача се увеличават. В това лошо няма. Лошото е, че е

иска да чуе точно

това, което си мисли

И като чуе нещо различно, ти ставаш лошият.”

И другото, което Николай Колев му е казал и той е запомнил за цял живот, изключвайки само националния отбор на България: “В мига, в който седнеш на микрофона, намразваш и двата отбора.”

“Това беше в Швеция на европейското през 1992 г., където имах шанса да коментирам за първи път Англия на живо, а по онова време бях пълен англофил”, спомня си Василев. “Аз му казвам: “Човече, как ще ги намразя?”. А той: “Ще ти кажа защо. Те са ти врагове за 90 минути. Могат да те подхлъзнат във всеки един момент. Като свърши мачът, можеш спокойто да ги заобичаш отново”, връща лентата назад телевизионерът.

“Когато коментираш мач като ЦСКА - “Левски”, трябва да ти е ясно, че аудиторията е 50 на 50. Аз донякъде имам късмет, че никога през живота си, дори като дете не съм бил нито от единия, нито от другия отбор. Това ми е било плюс”, обяснява Петела.

Никога не крие, че Мичмана е казал първи “Господ е българин” след гола на Емо Костадинов, даже е уморен от спекулациите по този въпрос: “Аз казах “Изстрел и гол” и в момента, когато от устата ми тръгна да излиза “Господ ни помогна”, чувам “Господ е…” Е какъв може да е Господ в този момент?! Проблем няма. Въпросът е, че аз имах по-силен глас и моят се наложи върху този на Мичмана. Никога не съм имал авторски претенции върху тази фраза, казвал съм го хиляди пъти.”

Преди мача френски журналист от в. “Фигаро”, приятел на Борислав Константинов, го пита дали е вярно, че футболист от българите има прякор Петела. Борето му отвръща, и това после влиза в репортажа на колегата: “На терена вие сте 11 петли, но ние имаме един в коментаторската кабина.”