Елитен екип на Народния театър с диагноза на едно убийство

Николай Поляков поставя “Какво да правим с виолончелото?”

Художничката Марина Райчинова не е имала притеснения за декорите на спектакъла “Какво да правим с виолончелото?” в малката зала на 4-ия етаж на Народния театър. Тримата персонажи влизат в чакалня, за да чакат нещо или някого. И толкова.

Чакането е едно от любимите действия на световната драма. Бекет остави своите хора да чакат Годо в продължение на цялата пиеса, а те анализираха през това време същността на човешкия живот. В пиесата на избягалия във Франция от родната цензура румънец Матей Вишниек двама мъже и една жена обмислят убийството на един музикант, докато чакат. Значи чакат себе си, своя вариант на убиец. Помещението прилича на павилион или на гарова чакалня.

Не знаем нищо

за мъжете,

които влизат един след друг и намират жената, седнала на стол.

Дамата (Снежина Петрова) e облечена официално и носи шапка с широка периферия в модната линия от началото на ХХ век. Мъжете са се надявали дългите черни пардесюта да изглеждат официални, но оригиналните копчета на палтото на Марин Янев са паднали и са подменени с някакви ерзац. Заедно с другия мъж (Валентин Танев) двамата като нищо могат да минат за Бекетовите странници от “В очакване на Годо”. Те влизат в помещението, докато навън се лее проливен дъжд. През голямото зацапано стъкло на единствения прозорец се виждат светкавиците.

Както двамата мъже, така и зрителите откриват, че в помещението има още един персонаж, възрастен мъж, който свири на виолончело. Може да се каже, че виолончелистът е в заварено положение също като оскъдните мебели в помещението.

Музикантът е

проф. Анатоли

Кръстев, изтъкнат

световен майстор

на челото,

солист на оркестри в Европа, САЩ и Южна Америка. Той е унесен в свиренето, седнал близо до вратата, и не забелязва какво става около него. Трябвало е музикантът да е професионалист от класа, който да не допуска съмнения в качеството на продукцията му, за да не настройва другите персонажи срещу това качество извън факта, че те трябва да слушат музиката. Ама може и да не искат да слушат.

Цялото едноактно действие се върти около реакциите на тримата персонажи срещу музиканта. Иска ли той нещо да им каже с непрекъснатото свирене? Подиграва ли им се? А кой автор изпълнява, не знае ли други? Някой заповядал ли му е да свири без паузи, в които да обясни защо и за кого свири?

Двамата мъже разсъждават върху ситуацията, консултирайки се от време на време с дамата. Все пак тя е тук преди тях. Човекът на Валентин Танев е по-импулсивен, по-решителен и първи отива при музиканта, за да го накар да спре и да обясни.

Персонажът на

Марин Янев е

по-бавен,

по-колеблив,

дърпа реакциите назад. Но усеща, че трябва да се приобщи към “вишегласието”, и се съгласява с по-агресивния съсед. Двамата споделят мнението си с дамата, която в един момент показва, че единият ѝ крак между коляното и петата е в бандаж, може би след счупване или раняване. Този детайл оцветява поведението на Снежина. Все пак в нарастващата агресивност у мъжете нейната дама задържа настроението на благородство, финес, деликатност.

Авторът Вишниек е искал да покаже как вродена в човека предразположеност към насилие намира мотивация, за да я превърне в действие. Двамата мъже преминават през различни фази на агресия, докато стигнат до решението да ликвидират източника на безпокойство и неприобщеност към тях.

Режисьорът Николай Поляков и двамата актьори Валентин Танев и Марин Янев представят ясна и чиста линия на поведение, без да насилват моментите на комизъм и тръпките на ужас. Сцената накрая се затъмнява и когато светва, музикантът липсва. Останал е само едрият инструмент. Какво да го правят?